Митрополит Олександър: «Бог не постъпва с нас по справедливост. Той постъпва с нас според закона на любовта…»

«Духовний фронт України» продължава да изследва въпроса за хиротонията на йерарсите, присъединили се към Православната църква на Украйна. Това е постоянна мишена за атаки от страна на враговете на ПЦУ. Миналия път с помощта на Ривненския и Сарненски епископ Гавриил изследвахме ситуацията на примера с Украинската Автокефална Православна Църква.

Днес публикуваме интервю с митрополит Переяславски и Вишневски Олександър (Драбинко). Епископ Александър има особена гледна точка – дълги години той беше епископ на УПЦ МП. Той описва по-конкретно как митрополитът на УПЦ (МП) Володимир (Сабодан) се е отнасял към епископите на УПЦ КП и УАПЦ.

Вероятно най-сериозното оръжие на руската пропаганда е въпросът за хиротонията в ПЦУ. Какво можете да кажете за това? Как можем да убедим хората, които са доброжелателно настроени, но все още изпитват съмнения?

Не е необходимо да разглеждаме въпроса за действителността на тайнствата, които са били извършвани през периода, когато автокефалното движение е било напълно изолирано от световното православие. Дали тайнствата на УАПЦ и Киевската патриаршия са били благодатни? Това е въпрос, свързан с миналото, той може да тревожи хората, които преди са били в тези структури. Но не и мен – йерархът, който дойде в Православната църква на Украйна от УПЦ (МП), чийто благодатен статут никой не е оспорвал.

Да спорим ли с РПЦ дали са благодатни тайнствата, извършени в «Църквите извън общение»? Според мен този спор вече има чисто богословски характер. Става въпрос за това как да обединим ученията на християнството за Божието милосърдие и нашата вяра в единната Църква. От една страна е ясно, че границите на Божието милосърдие и тези на каноничното православие не винаги съвпадат. Представете си възрастен човек, дошъл на Божествена литургия в «неканонична Църква». Разколът е без съмнение нещо лошо. Но това означава ли, че Господ ще лиши тази наивна душа от Своята благодат? Сега за другата страна на проблема. Провъзгласявайки, че благодатта съществува извън видимите «граници на Църквата», ще бъдем принудени отново да формулираме понятието Църква, защото ще влезем в конфликт с традиционното православно учение за Църквата.

С други думи, Вие смятате, че дебатът за валидността на тайнствата в бившите УПЦ КП и УАПЦ сега имат чисто теоретичен характер?

Да, защото в момента тези структури просто не съществуват. Има възрастен човек със сложен житейски път, който смята себе си за действителен Киевски патриарх. И шайка от маргинални личности наоколо. «Кръгът на тези революционери е тесен. Те са ужасно далеч от хората», – е казвал за такива вождът на «великата пролетарска революция»…

Но има още едно измерение на този наистина актуален проблем. Става въпрос за решението на Вселенската патриаршия относно формата за приемане в общение на епископството и духовенството на УАПЦ и УПЦ КП. Доколко оправдано е това решение? И съответства ли то на каноничната традиция на Църквата?

На 11 октомври м.г. Свещеният Синод на Константинополската патриаршия прие окончателно решение по апелацията (ἔκκλητον) на владика Филарет Денисенко и Макарий Малетич до Вселенския патриарх. Възможността за такова разглеждане е предвидена от вековната практика, както и от каноните на Православната църква – правила 9-то и 17-то на Четвъртия Вселенски събор. Делата на Филарет и Макарий бяха разгледани колективно. И владиците Филарет и Макарий бяха възстановени в свещенически сан, тоест бяха признати за действителни епископи на Православната църква. Що се отнася до епископите, духовниците и вярващите, които са били техни подчинени по това време, те също бяха приети в общение с Църквата-майка.

По онова време Вселенската патриаршия не публикуваше протоколите от заседанието на Светия синод и богословско-каноничните заключения, на основата на които са взимани решенията. Но по-късно богословската логика на Константинопол стана по-разбираема. Състоянието, в което Филарет и Макарий пребиваваха до 11 октомври 2019 г., бе квалифицирано от Свещения синод като пребиваване в канонична изолация (или схизма). Но имаше два начина за връщането им към общение, тоест съпричастие с Вселенската църква. Единият от тях включваше повторно извършване на хиротония, която е била осъществена по време на изолацията/схизмата (т.е. в рамките на УАПЦ или УПЦ КП). Другият начин се основаваше на историческата практика на икономията (от гръцката дума οἰκονομία – «управление на домакинството»), тоест разрешаване на църковните проблеми от позицията на милосърдието, практическата полза, удобството. Този път предвиждаше, че възсъединението с пълнотата на Православната Църква за епископите и духовенството, които преди това бяха в изолация, да се осъществява без извършване на хиротония.

При приемането в общение на хора, които са били в разкол, православната църква има право да действа по всякакъв начин. Йерарсите на бившите УАПЦ и УПЦ КП могат отново да бъдат ръкоположени. А могат да бъдат приети по икономия без повторно ръкополагане.

Можете ли тук да дадете исторически доказателства?

Църковната история е пълна с такива случаи. Светител Кирил Йерусалимски (315–387 г.) е ръкоположен от епископи-еретици, които са изповядвали ереста на арианството. Но над Кирил никога не е била извършвана повторна хиротония, а неговото «съмнително» ръкополагане не е попречило на Православната Църква да го канонизира. Като друг пример можем да посочим Светител Анатолий, Константинополски патриарх (края на IV-458 г.). Светител Анатолий участва активно в IV Вселенски събор и председателства на Поместния събор през 458 г. в Константинопол. Но ръкополагането на светител Анатолий също е било извършено от епископи, които от гледна точка на Православната Църква са били еретици-монофизити.

Искам да подчертая – ереста е отклонение от изповядването на Православието. Йерархът-«схизмат», тоест йерарх, който се е оказал в канонична изолация, остава в рамките на Православието като вероизповедание. А ереста е следващата, по-дълбока степен на отчуждение от Православната Църква. Но в случаите, които цитирах, Православната Църква не е извършвала повторни хиротонии.

А примери от съвремието ни?

Българският пример. През май 1992 г. в България възниква разкол. Създадена е паралелна структура на Българската православна църква, ръководена от законния патриарх Максим. Схизматиците дори си избират свой патриарх. Това е бившият Неврокопски митрополит Пимен, на чиято интронизация присъства патриархът на УПЦ КП Филарет (1996). За преодоляването на този разкол в столицата на България е свикан Всеправославен събор, който продължава от 30 септември до 1 октомври 1998 г. Това е истински общоправославен форум. В Събора участват Предстоятелите на Константинополската, Александрийската, Антиохийската, Руската, Сръбската, Румънската, Кипърската, Еладската и Полската църкви. Поради болест не могат да присътват само Предстоятелите на две Поместни църкви – Йерусалимската и на Чешки земи и Словакия. Този авторитетен Събор потвърждава легитимността на избора на патриарх Максим Български. Едновременно с това Синодът взима решение за преодоляване на разкола. На Събора идват и представители на схизматичната Българска Църква и заявяват желанието си да се възсъединят отново с пълнотата на Българската църква. На Събора се провежда дискусия. Патриарх Вартоломей, председател на Събора, предлага схизматиците да бъдат приети в състава на каноничната Българска Православна Църква без повторно ръкополагане. Но Предстоятелите на РПЦ и на Сръбската Църква настояват бившите схизматици отново да бъдат ръкоположени, тъй като извършените по време на разкола хиротонии не могат да се считат за законни. На 1 октомври Съборът взима решение, което се основава на по-милосърдната позиция на Негово Светейшество Патриарх Вартоломей. Според нея българските схизматици са приети в общуване със същия сан, тоест без извършването на повторна хиротония. Нещо повече, всички свещени действия, извършени от тези йерарси по време на каноничната изолация или схизма, са признати за «действащи, действителни и такива, които предават благодатта на освещаването».

Колко рисковано беше това решение?

Икономията винаги е риск. Включително и риск от нови разделения. В края на краищата винаги ще има хора, които приемат милосърдното отношение към грешника като оправдание за самия грях. Но бих посъветвал критиците на икономията само едно – внимателно прочетете Евангелието. Не Стария Завет, не книгата Изход, Второзаконие или Левит, а именно Евангелието. Исус Христос постоянно е нарушавал заповедта за съботата. Той е изцелявал грешниците, а не праведните. Той е бил обвинен, че се храни заедно с бирници и блудници. И именно затова Исус за нас е Спасител, а не Справедлив Месия. Бог не постъпва с нас по справедливост. Той постъпва с нас според закона на любовта, тоест на прошката …

Примерът на Филарет свидетелства, че каноничната реабилитация, възстановяването в епископски сан не са довели в неговия случай води до истинска «метания» (покаяние – изд.) или до «промяна на разума». Филарет остана такъв, какъвто си беше, тоест създател на нови разделения в Църквата. Но аз съм благодарен на Вселенския патриарх за решението му относно Филарет. Благодарен съм, че това решение отвори възможността за общение с вселенското православие за милионите православни украинци, които преди това бяха лишени от него. Филарет отново избра разделението; той отново изпадна от каноничното поле. Но това е негова лична трагедия. И трагедия за онази шепа духовници, които са с него днес. Но преди октомври 2019 г. това беше трагедия за цяла Украйна.

Бяхте близки с митрополит Владимир. Как той решаваше въпроса с хиротонията в тогавашните схизматични групи в Украйна?

По този въпрос Негово Блаженство се ръководеше от практика, често срещана в РПЦ. Тоест, той извършваше повторни ръкополагания. Той обаче не изискаше от онези, които идваха при него от УАПЦ и УПЦ КП, да признават, че тайнствата, извършвани в тези структури, били безблагодатни. Нямаше такова изискване. Освен това и митрополит Владимир, и официалните представители на Московската патриаршия подчертаваха: ако стане така, че УАПЦ и УПЦ КП в бъдеще поискат да се съединят с УПЦ (МП), тогава сценариите за приемане в общуване може да се променят.

Знаем, че много епископи от УПЦ МП бяха готови да участват в Обединителния Събор през декември 2018 г. Защо, според Вас, те не направиха тази стъпка, освен Вас и митрополит Симеон Винницки?

Представете си, че имате две възможности. Да спите на дъски или в легло. Какво ще изберете? .. Обикновено човек избира по-удобния за себе си вариант. За споменатите от вас йерарси по-удобният вариант е бил да останат в УПЦ (МП). Трябва ли да бъдат осъждани за това? Особено когато става въпрос не само за комфорт, но и за целостта на епархиите, които те оглавяват. Епископът не живее сам за себе си. Той е глава на местната евхаристийна общност. Следователно, когато взима решение за принадлежността си към една или друга юрисдикция, той трябва да вземе предвид мнението на свещеничеството и верните.

Считате ли, че някой от епископите и духовенството от УПЦ МП може да се присъедини към ПЦУ в бъдеще? Какво е необходимо за това? Какви пречки може да има и как могат да бъдат премахнати?

Процесът на институционално формиране на ПЦУ е свързан с процеса на признаване на автокефалията на Украинската църква от православния свят. Ако този процес беше проведен в рамките на няколко месеца след предоставянето на Томоса, тогава сценарият за обединението щеше да бъде различен – повечето общности на сегашната УПЦ (МП) щяха да преминат под юрисдикцията на Православната църква в Украйна. Но съм благодарен на Бога и за даровете за нашата Църква, с които той щедро ни награждава. Имаме законна, а не самопровъзгласена автокефалия. Нашата Църква бе официално призната от Църквата-майка, тоест от Вселенската патриаршия и от две влиятелни Поместни църкви – Александрийската и Еладската. Наскоро, в неделята на Тържеството на Православието, на Фенер бе отслужена Божествена литургия, в която участваха Главата на Кипърската Църква и представител на Йерусалимската патриаршия. След тази литургия беше поменат пълният текст на православния диптих, включително с името на нашия предстоятел, Негово Блаженство Митрополит Епифаний. Процесът на признаване не спира. И това е вдъхновяващо.

А сега за препятствията. Мисля, че има няколко препятствия пред обединението. Едно от тях е вкореняването на украинския църковен живот в руската парадигма за църковността. Руската Православна Църква присъства в Украйна в продължение на няколко века. Затова е напълно логично, че в Украйна все още има духовенство и вярващи, за които руското православие е станало родно, свое. Това е тяхната позиция и макар да е чужда за мен, признавам правото на тези хора да принадлежат към Руската църква. При нас може да имаме други идеи, друга църковна или гражданска позиция. Но трябва да се научим да уважаваме онези, които мислят и действат по различен от нас начин. Без такова уважение ние просто няма да изградим цивилизована, християнска Украйна.

Но уважението трябва да бъде взаимно

Да, но трябва да започнем от себе си, тоест да направим за църковния мир и единство това, което е достъпно за нас. Не можем да накараме опонентите си да ни уважават. Но сами можем да започнем да ги уважаваме. И това всъщност ще бъде началото на истински диалог.

Но нека да се върнем към темата за пречките. Какви други препятствия има?

Друга основна пречка е форматът на църковността. След смъртта на митрополит Володимир в УПЦ (МП) започнаха процеси на маргинализация. Църквата започна да губи своя универсален характер. Днес УПЦ (МП) често е наричана РПЦвУ – Руска православна църква в Украйна. От правна гледна точка това е некоректно. Тъй като официалното име на Църквата е Украинска православна църква. Но от друга гледна точка УПЦ (МП) днес наистина бързо се интегрира в руския църковен свят, става все по-малко украинска и все по-руска.

А как всъщност трябва да бъде?

Всъщност Църквата трябва да е извън идеологията. На определен исторически етап национализмът може да изиграе положителна историческа роля, може да бъде инструмент за освобождение. Но има граница, отвъд която национализмът става токсичен и опетнява църковния живот. Фактът, че епископ Филарет фактически се отдръпна от ПЦУ, има и плюсове. Защото около него сега ще се обединяват маргиналните политически групи, за които най-ценното в Църквата не е спасението, а определена идеология, по-конкретно идеологията на интегралния национализъм. ПЦУ върви по друг път. Този път в крайна сметка ще ни доведе до създаването на пълноценна поместна Църква – Църква универсална, а не национална, свободна от идеология, не политизирана. Но сега в Украйна има известно културно-църковно разделение. Украинецът вече не се чувства удобно в УПЦ (МП). А на рускоезичния човек, човека на руската култура, може да не е удобно в ПЦУ. Това разделение също е момента, който вреди на обединението. Аз съм реалист, така че ясно осъзнавам, че Руската църква ще присъства в Украйна през следващите десетилетия. Но ми се иска рускоезичният украинец също да се чувства като у дома си в ПЦУ. Църквата не трябва да бъде инструмент за русификация или украинизация. Тя има съвсем различни задачи. Тя трябва да се научи да говори на разбираем език както с православния галичанин, така и с православния, който живее в голям русифициран мегаполис.

И още една пречка за единството е псевдо-богословието, което днес се разпространява широко от интернет издания, близки до Киевската митрополия на УПЦ (МП). Имаме фактическа фалшификация на църковното предание и православното учение. Опитват се да представят за православие неговата груба фалшификация. Богословските проблеми се опростяват неоправдано, а тенденциозните богословски идеи се представят така, сякаш са базови, нормативни за православното богословие. Фактически се формира нова, фалшифицирана теология, чиято единствена цел е да закрепи омразата и разделението в украинската православна общност.

Какво послание изпращате до духовенството и вярващите, които все още се колебаят да се присъединят към ПЦУ?

Бих искал да се обърна към тях с кратък призив, който се повтаря стотици пъти в Свещеното Писание – «Не се бой!».

One thought on “Митрополит Олександър: «Бог не постъпва с нас по справедливост. Той постъпва с нас според закона на любовта…»

  1. Безумства біснуватих москалів і колаборанта драбинко
    несуть СМЕРТЬ, тільки СМЕРТЬ і нічого крім СМЕРТИ.
    1.
    Причин а війни ОДНА: знищення языком антихриста (1Ін. 4:3) Української Мови (державности України) – дивись в ДЫРУ, где «всё есть», а Мови-Духа Божого (1Ін. 4:2) в тілах людей НЕМА.

    01.03.2014. путин: «В связи …сложившейся на Украине, УГРОЗОЙ жизни …наших соотечественников (язычников), вношу в Совет Федерации Федерального Собрания РФ обращение об использовании Вооружённых Сил РФ на территории Украины».
    25.06.2014. путин заявил, что срана Россия будет ВСЕГДА (!!!!!!!!) защищать этнических (? ч.1 ст.3 КРФ) русских (і «россиян», – юридичних термінологій НЕ існує в законодавстві РФ) на Украине.
    22.04.2015. лавров: Украина ДОЛЖНА отказаться от «унитарности и УКРАИНИЗАЦИИ» государства (драбинко підтримав збройну агресію москалів).
    05.11.2015. путин пообещал, что Россия ВСЕГДА будет защищать соотечественников за руб ежом.
    12.10.2016. путен: «мы …были ВЫНУЖДЕНЫ защищать русскоязычное население («усский мир») на Донбассе».
    16.12.2016. Гиркин: «Наша цель – освобождение Украины от украинской нации».
    30.06.2017. лавров: Россия не бросит русских и русскоязычных на Украине.

    17.03.2020. – 6-й рік русько-московської війни, якій НЕ видно НІ кінця, НІ краю – «грішник ДВОязичний» (Сир. 5:11; Сир. 6:1; Рим. 6:23; Сир. 5:17; 1Тим. 3:8) КОЛАБОРАНТ драбинко в контексті вимог московського агресора кинувся захищати антихристів (2Ін. 1:7, «вони НЕ сповідують Ісуса Христа» під час обрядових богослужінь т.зв. «русским языком» – духом антихриста, «що НЕ сповідує Ісуса Христа», під час сакральних Богослужінь, 1Ін. 4:3):
    НІ УКРАЇНІЗАЦІЇ УНІТАРНОЇ (!!!) України, Націоналізм (національні ознаки життя) стає ТОКСИЧНИМ, російськомовні українці (біснуваті луг.андонЫ-АНТИХРИСТИ – НОСІЇ духа антихриста) мають почуватись затишно (!!!) у ПЦУ Варфоломія-порошенки.
    «Но ми се иска рускоезичният украинец също да се чувства като у дома си в ПЦУ. Църквата не трябва да бъде инструмент за русификация или УКРАИНИЗАЦИЯ (постколоніальної, обмосаленої шершавим, ино-сраным вонючим «великим и могучим» «русского размера», України !!! в унісон московському окупантові лаврову)».
    2.
    Колаборанту ЯЗИЧНИКУ божества московського драбинко, що відкрито та побічно (ч.1 ст.85 КПКУ) АГІТУЄ разом із путіним ЗАХИСТИТИ подібних собі язичників від впливу Духа Божого – від Української Мови, «що сповідує Ісуса Христа», під час сакральних Богослужінь (1Ін. 4:2), відповідає колишній народний депутат, екс-суддя конституційного суду України Віктор Шишкін, 05.04.2017.:
    «…ці норми (вимоги драбинко) є КОЛАБОРАНТСЬКИМИ, тому що вони ідуть у ФАРВАТЕРІ того, що нам ПРОПОНУЄТЬСЯ державою агресором. Таким чином мають ознаки колаборантства. ВСІХ, хто їх вносив, треба СУДИТИ за зраду Батьківщині». https://www.youtube.com/watch?v=4yMlwXocZec

    Таким чином, КОЛАБОРАНТА драбинко «треба СУДИТИ за зраду Батьківщині», тому що його «норми (вимоги) є КОЛАБОРАНТСЬКИМИ, вони ідуть у ФАРВАТЕРІ того, що нам ПРОПОНУЄТЬСЯ державою агресором».
    3.
    З богословської точки зору, смертельний злочин «ДВУязычного грешника» (Сир. 5:11) та «грешника ДВУязычного» (Сир. 6:1) драбинко перед Богом полягає в тому, що

    «на ДВОязичному – ЗЛЕ осудження (СМЕРТЬ)». Сир. 5:17.
    «Бо відплата за ГРІХ (двуязычный-двоедушный-двуликий-лицемерный-лживый) – СМЕРТЬ». Рим. 6:23.

    І таке СМЕРТОНОСНЕ біснування духовних СЛІПЦІВ (Соф.1:8,17; 2Кор. 4:3; Втор. 29:4, Мф. 15:14.) у рясі відбувається за умов, що
    московському рупорові драбинко чудово відомо, що війна відбувається між канонічними божевільними язичниками: божеством московським і ІНОплемінними ІДОЛОпоклонниками та між носіями ПРОТИЛЕЖНИХ духів: язичниками та україномовними НОСІЯМИ Духа Божого.

    Московському брехунцеві – слузі диявола: брехуна та людиновбивці – холопу московського окупанта (Ін. 8:44) драбинко чудово відомо, що НЕМА війни між україномовними (тобто, між українцями).
    Отже, щоб Бог відкрив провадження проти москалів – проти фіно-тюркського гібриду (ч.1 ст.3 КРФ) сучасного Московського улусу Жовтої орди, українцям необхідно УСУНУТИ НЕДОЛІКИ: усунути з УНІТАРНОЇ України «русский дух» антихриста; за яким підуть і самі антихристи (утілені біси) на «царство антихриста» (Московщина за визначенням К.Валішевського, М.Булгакова та моск-священника Якова Кротова).
    Ось чому, щоб ПРИПИНИЛАСЯ війна між НОСІЯМИ протилежних духів і настав мир з Богом без божества московського; мир з Духом Божим без духа антихриста, мир з Українською Мовою без богохульної московщини, потрібна тотальна УКРАЇНІЗАЦІЯ московської колонії під назвою Україна.

    Тому що, «Диякони також повинні бути ЧЕСНИМИ, НЕ дво-мовними». 1Тим. 3:8.
    Таким чином, відповідно до вимог Закону Божого: ВСІ (миряни та клірики) повинні бути ЧЕСНИМИ: ОДНОмовними-ОДНОдушними у спілкуванні з Богом і людьми.
    Амін!

Залишити відповідь

Ваша e-mail адреса не оприлюднюватиметься. Обов’язкові поля позначені *

%d блогерам подобається це: